В мен кипи война между сърцето и ума. Разбирате ли, умът ми знае какво да направи, но сърцето ми не може да го почувства. Явно не могат да комуникират добре помежду си. Тази ожесточена битка ми пречи да спя. Най-тежко става през нощта.

Сърцето ми се моли пламенно да потъне в сладките спомени, които имах с него. Бях толкова щастлива. Но умът е в постоянно противоречие със сърцето и ме кара да не тръгвам отново по този „мрачен път”. И аз вярвам до някъде на ума си, защото той се интересува единствено от благополучието ми. Не трябва да живея в спомените. Не е „здравословно”, както казват хората.

Но тази нощ, докато умът ми отново се сражаваше със сърцето, опитвайки да приложи всеки познат метод, за да не се предам... аз се предадох. Почувствах се толкова засрамена, но се почувствах и толкова добре! Стоях и наблюдавах как падах върху този топъл и уютен облак. Трудно е да се опише, но сякаш седят на облак от спомени. Видях себе си – как лежа там с ръце зад тила и вирнати крака и с усмивка към небето. Живеех в спомена. Споменът за хубавите времена. Споменът за моментите, когато наистина бях обичана. Споменът за... щастието. Какво спокойно място е това, бих искала да остана тук завинаги.

И както се чувствах добре отвътре, умът ми се притече на помощ (уф). Изкрещя на сърцето ми да се върне в реалността. „НО АЗ НЕ ИСКАМ ДА СЕ ВРЪЩАМ ТАМ!!!” – отчаяно извика в отговор сърцето. Аз... не... искам.

Почувствах се като 5-годишно дете, което изведнъж гневно се е развикало в магазина, пълен с хора. След като крещях, и виках, и плаках, внезапно се почувствах засрамена. Изведнъж почувствах как облакът от спомените се разсейва и изчезва като призрак под мен. Чувствах се като страничен наблюдател, който ме гледа как падам в студения жесток въздух, пълен с тревоги. Падах и падах, накрая отворих очи и се оказах в напълно тъмната си стая.

Тази нощ сърцето ми спечели. Но утре ще е време за друга битка.